За смисъла на знаците, символите и историческата памет
В Тангерхюте - градче в германската провинция Саксония-Анхалт, се появява идеята за преименуване на една детска градина. Ако тя се казваше “Зайчето Бъни”, това нямаше да развълнува никого. Детската градина обаче носи името на Ане Франк. Сред мотивите за смяна на името е, че децата трудно разбират посланието зад историята на Ане Франк, както и че идеята за преименуването е част от по-широка концепция за обновление на детското заведение. След вълна от критика идеята все пак е отхвърлена. Бихме ли могли да кажем: "Случаят е приключил. Забравете."?
Паметта избледнява
Детската градина в Тангерхюте носи името Ане Франк от началото на 1970-те години. Половин век, през който светът всяка година на определена дата отдава почит към жертвите на Холокоста и повтаря "Никой не е забравен и нищо не е забравено", а потомци на оцелелите се снимат с табелки "Ние помним!".
Тази памет обаче избледнява все повече. Призивите, които чуваме всяка година, стоят плакатно абстрактни, особено ако зад тях няма конкретни човешки съдби, ако няма споделени лични спомени, ако отсъстват разкази за срещи и раздели, за сблъсъци на характери и възгледи… Все неща, които правят миналото сетивно, близко, конкретно и живо.
Трудно е да разкажеш на деца как са били избивани други деца, така че те да не бъдат травмирани, да разберат и да запомнят. Историята през дати и цифри не е комуникативна за хората, които не са историци. Още по-малко за децата, които не могат да направят емоционална връзка с абстрактни понятия. А кой е щадящият начин?
Текстът, който Ане Франк ни е оставила, дава отговор на всичко това.
Детето, което остави историята за другите деца
Ане Франк е родена във Франкфурт на Майн през 1929 година. През 1934 г. тя и семейството ѝ бягат в Нидерландия, за да се спасят от нацистите. От 1942 до 1944 г. семейството се крие в тайна пристройка. Именно там Ане пише своя прочут дневник. След като скривалището е издадено, Ане и сестра ѝ Марго са депортирани - първо в Аушвиц-Биркенау, след това в Берген-Белзен, където - малко преди освобождаването на лагера, двете момичета умират. Ане Франк е петнайсетгодишна.
Дневникът на Ане Франк се превръща в бестселър, преведен е на повече от 70 езика, издаден е в десетки милиони екземпляри. Тази книга е първото и понякога единственото запознаване на много хора с историята на Холокоста.
Как може да бъде разказано това, което се е случило по време на Втората световна война, така че то да бъде разбираемо за днешните деца, ако не през разказа на друго дете, макар и живяло преди 70 години...
Разказването на света, който сме наследили, започва от детската градина
Преди около две години в Елкслебен, Тюрингия, ръководството на друга детска градина, носеща името на Ане Франк, също прави опит за смяна на своя патрон и също се позовава на трудностите, които среща при интерпретиране на посланието, което носи тази история.
И тогава, и сега острата реакция от страна на мемориала на Холокоста Яд Вашем в Йерусалим, на общественици и политици осуетяват тези намерения. Но не това е най-важното.
Въпросите, които остават, се разполагат в целия спектър на моралния компас, който би следвало да ни ориентира в света, който сме наследили. А разказването на този свят започва от детската градина и изисква не само интелектуално усилие.
Има най-различни педагогически подходи, посветени именно на това: да показват опасностите от проявите на нетърпимост към другостта, да научат децата на емпатия, на уважение към всички, независимо от тяхната раса, религия, независимо от тяхното състояние или възможности. Такъв е проектът "Минзухар" на ирландския образователен тръст за Холокоста HETI, в който се включват ученици на възраст между 11 и 18 години, засаждайки цветя в памет на избитите милион и половина деца по време на Холокоста. Български училища също участват в този проект. Участва и Немското училище в София.
Каква би била Ане Франк днес?
Впрочем именно Германия е страната положила най-много усилия да преработи миналото, да създаде подходящи образователни програми, да намери подходи, които стимулират развиване на ценностна система, изключваща предразсъдъци и човеконенавистни стереотипи. Германското общество е развило чувствителност към всякакви алюзии и препратки към мрачното наследство на Третия райх, както и нетърпимост към всякакви негационистки опити. В Германия книгите на Волен Сидеров биха били инкриминирани, а самият той вероятно осъден.
Не бива да забравяме, че думите предшестват действията, че връщането назад може да тръгне по най-неочаквана заобиколна пътека, понякога неволно и невинно. Не бива да подценяваме нито човешката глупост, нито човешката неграмотност. Да забравиш мъртвите би било равносилно на това да ги убиеш втори път, написа преди години писателят Ели Визел, носител на Нобелова награда за мир. Какво помним и кои помнят е тема на друг анализ.
"Ако хората са готови да отхвърлят собствената си история толкова небрежно, особено във времена, в които антисемитизмът и десният екстремизъм се засилват, и ако името на Ане Франк се възприема като неподходящо в публичното пространство, можем само да се страхуваме и тревожим за културата на възпоменание в нашата страна", заяви преди няколко дни Кристоф Хойбнер - заместник-председател на Международния комитет за Аушвиц, основан от оцелели от Холокоста.
Едно от предложенията за ново име на детската градина в Тангерхюте било "Изследователи на света". Ако се вторачим в избора на думи, защото именно те са символно натоварени, можем да се запитаме какъв ще е онзи свят, който днешните деца ще изследват?
В един от първите романи на Филип Рот "Писателят призрак", който се появява през 1979 година, авторът се опитва да си представи каква би била Ане Франк, ако бе оцеляла. Нямаше ли да ѝ се наложи да живее под чуждо име, някъде в САЩ, криейки своята еврейска самоличност? Ето един въпрос, за който именно днес си струва да помислим.
***
Този коментар изразява личното мнение на авторката и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
***
Вижте и това видео от нашия архив: