Мюсюлманинът с украинска душа: историята на Амин

Историите на украинци, избягали от войната, донякъде си приличат. Но тази на тунизиеца Амин Бубакер, който живее в Полтавска област почти 20 години, е специална.

През 2004 г. младият тунизиец пристига в Украйна, за да следва фармацевтика. Първо учи руски език в Полтава, а след това постъпва в Националния фармацевтичен университет в Харков. След трети курс той записва и задочно обучение в Катедрата по културология на Украинския ислямски университет в Киев.

"Аз съм украинец"

В крайна сметка, след като завършва две специалности, Амин решава да тръгне по трети път - започва да се занимава с ментален тренинг, укрепващ семейните отношения, саморазвитието на личността и решаването на житейски проблеми. "Регистрирах фирмата си в Украйна и вече 13 години се занимавам с това, което обичам да правя - да консултирам и помагам на хората да се справят с проблемите, които възникват в живота им", обяснява Амин Бубакер в интервю за ДВ.

Той говори и украински, макар и по-зле от руския. "Когато дойдох в Украйна, в много университети, включително и в медицинските, все още се преподаваше на руски език, затова започнах да го уча. Но когато се ожених за украинка, съпругата ми ме научи на родния си език", обяснява Амин.

След 20 години в Украйна той се чувства като украинец. Със съпругата си Лилия отглеждат три деца - две съвместни деца и дъщеря от първия брак на съпругата му. "Често ме питат коя страна обичам повече: Украйна или Тунис. Не се колебая да отговоря, че съм украинец. В крайна сметка в Украйна получих дипломата си, тук срещнах любовта на живота си, тук се родиха децата ми. В Украйна изживях най-хубавите години от живота си. Не само аз, но и моите приятели и роднини от страната на съпругата ми ме наричат мюсюлманин с украинска душа", казва Амин.

Едно нещастие никога не идва самó

До пандемията нещата вървят сравнително гладко. Но един ден в семейството се разболяват от Ковид. Състоянието на съпругата му се влошава, но първоначално тя отказва да отиде в болница, тъй като по това време все още кърми най-малкото си дете. В крайна сметка се налага да бъде приета в интензивно отделение.

"Едва ли можете да си представите ужаса, който преживяхме с децата, когато няколко дни по-късно ми се обадиха от болницата, за да ми съобщят, че съпругата ми е починала. Страшно беше да кажа на децата си, че майка им няма да се върне у дома", спомня си Амин. Впоследствие най-голямата дъщеря отива да живее при баба си, което е още една трагедия за по-малките деца.

Така 40-годишният Амин се оказва в нова роля - на самотен баща. След това избухва войната. "Ето защо никога не се уморявам да повтарям, че едно нещастие не идва самó", казва Амин.

"Събудих се, а над жилището ни прелетя военен самолет. Тогава за първи път осъзнах, че войната не е на екраните на смартфоните или в телевизионните новини, а тук, в нашия живот. Острият вой на сирените и тътенът на прелитащите самолети ужасиха децата ми. Тъй като нямахме мазе, отидохме в другия край на града - в къщата на наши приятели, където можехме да се скрием в тяхното мазе", спомня си самотният баща.

Бягство от две войни

"Един ден, когато видях двегодишния си син свит на кълбо на бетонния под, а осемгодишната ми дъщеря стоеше в студа със сълзи на очи, в съзнанието ми изплува собственото ми детство: през 1991 година с родителите ми избягахме от войната в Кувейт, където баща ми работеше като учител, и се върнахме обратно в Тунис. "В родината започнахме от нулата - нямахме средства, бяхме бездомни и бедни. Връщайки се в спомените си към онези трудни години, бързо осъзнах, че трябва спешно да изведа децата от войната. Така напуснахме Полтава и се преместихме в Лвов в западната част на Украйна", разказва Амин.

Пътуват цели 14 часа в претъпкан влак. В Лвов им предлагат да продължат пътя си към Ужгород, а оттам - към Словакия. Амин, който по документи не е украинец, се решава на тази стъпка. Там остават само няколко седмици, тъй като братът на Амин, който по това време работи като фармацевт в Дюселдорф, ги кани при себе си в Германия.

"Не мислехме, че войната ще продължи толкова дълго, затова решихме да останем при брат ми в Германия, докато тя приключи", казва Амин. В Дюселдорф срещат прекрасни хора, от които получават морална и финансова подкрепа - две семейства от Грузия и Беларус им стават близки като роднини.

"Всички други деца си имат майки"

Вече от една година тримата живеят в Германия. Междувременно едното дете ходи на училище, другото - на детска градина, а самият Амин посещава интеграционен курс.

Той е твърдо решен един ден да се върне в Украйна. "Там е гробът на майката на децата ми, там са останали по-голямата им сестра, баба им и приятелите им. Освен това имам собствена фирма в Полтава. Ще се справим и този път", казва с оптимизъм самотният баща.

Той е благодарен на Германия, че ги е приела. Сега Амин работи като доброволец - помага на украински бежанци в Германия като ментален треньор. "Хората помагат на мен, а аз помагам на тези, които имат нужда от помощ. Това е моят житейски принцип", казва той. Неотдавна малкият му син го попитал дали той и сестра му могат да си намерят майка в интернет - като тази, която са имали в Украйна преди войната. "Всички други деца си имат майки", казало му четиригодишното дете, а Амин му обещал, че ще направи всичко възможно. "Защото всяко дете иска да си има мама и татко. И да няма война", казва той.

***

Вижте и това видео от архива ни: